Снимките - спомени на Станислава от пътешествието й до САЩ
Снимки: личен архив
В началото на летния месец юни бях изправена пред едно пътешествие – предизвикателство и приключение, в което трябваше да надскоча границите си. Както лични, така и въздушни. Америка ни очакваше – мен и А. – до тогава моя колежка, а в последствие и добра приятелка.
Ранният сутрешен полет и силните вълнения не ми позволиха да заспя. По семейна традиция преди важни изпити и големи събития мама приготвя домашни палачинки, които с удоволствие изядох в малките часове на нощта, без да се замислям за количеството въглехидрати, които поглъщам.
Няколко часа по-късно се озовах на летището с два куфара, предприемаща това пътуване без очаквания, а всъщност изпълнена с такива. Страхът от заминаването, който ме беше обзел две седмици по-рано и изплаканите сълзи от предстоящото непознато, сега бяха заменени от трепетно вълнение. Със завидно спокойствие, прегърнах любимите хора, хванах А. за ръка и поехме по дългия път.
Ескалаторът се изкачваше и близките ни се отдалечаваха.
Изпращахме им въздушни целувки и плахо помахахме с ръка. А. – плачеща, аз – усмихваща се. Сега бяхме едно цяло. Емоциите ни бяха преплетени като тънки нишки, които взаимно се допълваха и балансираха. Не можехме да си позволим да изпитваме еднакви емоциите в един и същ момент. Това щеше да бъде пагубно.
И така, след безсънна нощ, горещо кафе в Париж, тринадесет часов полет и още три часа път с кола, най-накрая пристигнахме в Уисконсин Делс – мястото, което превърнахме в свой дом за няколко месеца. Настанихме се в малък хотел, където прекарахме само една вечер, собственост на лъчезарна блондинка на име Барбара.
Оставихме куфарите в стаята и решихме да направим вечерна разходка из градчето – така се запознахме с него. Посрещна ни огромен дървен троянски кон. Светлинките бяха навсякъде, езерото изглеждаше дълбоко и черно, а ние бяхме единствените пешеходци. Въздухът беше влажен и лепкав, напомнящ за родното Черноморие. Така се влюбихме в Делс. Любов от пръв поглед.
Работихме в огромен увеселителен парк – хиляди семейства идваха на почивка. Хора от цял свят. Разговаряли сме с тях и сме се смели с тях. Изкарвали са ни извън равновесие и сме запазвали самообладание. Плаках заедно с девет годишно момче, чиито родители го принудиха да се качи на атракция, от която той се страхуваше.
Лорена, баба на две прекрасни руси деца Рейна и Девин, ме покани в дома си в Айова и ме засипаха с прегръдки. Танцувах под душовете в клуба, където се проведе годишното парти на всички работещи в парка. Посетихме организирани олимпийски игри. Изпуснах телефона си в езеро. Правихме барбекю и пеехме сръбски песни. Имаше моменти, в които броях дните и минутите до завръщането си в България. Имаше моменти, в които исках да остана там завинаги.
Контролирах атракциите, но не можех да контролирам себе си. На работното място постепенно свиквах с това, че клюките обичат бързите скорости – разпространяват се мигновено. Научих, че дори и там, всичко опира до едно просто нещо, наречено „отношение“. Липсва ли човешкото у теб – изгубен си, където и да си. Убедих се, че си обичам драмата. Ежедневният хаос не нарушаваше душевния ми мир. Честността може да е лукс, който малцина си позволяват, докато меркантилността е пуснала корени.
Кажи ми какви са ти ценностите, за да ти кажа какъв си. В Уисконсин Делс заспивахме трудно. Събуждахме се с горещо кафе и домашно приготвени кифлички. Излизахме по тъмно, скрити от погледите на съседите. В Делс се влюбихме – не само в него.
Прибирахме се рано сутрин с червени рози в ръцете си.
Прибирали сме се без обувки – почти като Пепеляшка, ама не съвсем. Пазихме взаимно тайните си. Пиехме водка със сок касис. Разбирахме се с поглед. Събирахме багажа си за обратно повече от пет часа. И плакахме. Плакахме много.
СТАНИСЛАВА ЦВЕТКОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар